Или Ван Къртис обичаше разходките пеша, или силикоидът не счете за нужно да се възползва от комуникациите. Те поеха по пустите коридори, като от време на време минаваха през открити участъци. Преминаха през нощна джунгла, където резкият глас на някаква птица се опитваше да разпръсне тишината, за да се озоват на огрян от залез океански бряг. Силикоидът летеше над ивицата на прибоя и капките вода съскаха при допир с каменното му тяло. Разсъбут, Кей се тътреше след него. Светлокосо момченце, играещо с топка до водата, ги проследи с поглед.

— Къртис-младши? — попита Кей силикоида.

— Не.

Океанът свърши с ограда от жив плет. Силикоидът спря при портичката и произнесе:

— Нататък ще продължите сам. Аз не трябва да виждам вашия инструктор, ние се намираме в състояние на война.

Кей превъртя в ума си всичко, което знаеше за силикоидите, и кимна:

— Отлично. Ще отида сам. Имаш ли право да отговаряш на въпросите ми?

— Понякога.

— Защо служиш на Къртис?

— Силикоидите не служат.

— Именно затова, защо…

— Връщам дълг.

— Аха… Ясно.

Сивата кула търпеливо чакаше.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за Къртис?

— Какво?

— Каквото и да е.

Неравният камък затрептя. И невидимият хор прошепна:

— Той прилича на дома си.

— Тъжна работа, а? — ухили се Кей, отваряйки портичката. — Благодаря, камъче…

Той стъпи на пясъка. Жълт пясък до хоризонта, където през обагрената в цветовете на дъгата мъгла на бариерата просветваха нощните женевски улици. Тук слънцето беше в своя зенит и по челото на Кей избиха капки пот. Всъщност причината не беше само в жегата. Той беше видял инструктора.

Бурлатитата бяха една от най-могъщите и опасни раси в нечовешкия космос. Външно те приличаха на мечка с двуметров ръст — само дето нито една мечка не може да се похвали с такава бързина на движенията, здрава като стоманена жица козина и пълноценен разум.