Това бурлати беше старо. Тъмнокафявата козина беше загубила блясъка си и бе започнала да се навива на невинни пръстенчета. Зъбите в разтворената за поздрав паст бяха изтънели наполовина.

— Здравей, Кей. Обличай бронята. Готов ли си?

Гласът му изглеждаше учудващо мелодичен и нежен — случайна особеност на еволюцията, така често подвеждала хората в епохата на Първите контакти.

Бронята лежеше наблизо върху пясъка. Тъмносиня грапава люспа, сгъваща се в странни меки форми. Леки пластични доспехи, предназначени само за ръкопашен бой. Мускулните усилватели бяха свалени, но медицинският блок премигваше със зелената светлинка, показваща състояние на готовност.

— Как да те наричам, старче? — попита Кей, като съединяваше частите на бронята.

Бурлатито изтрака със зъби:

— Името ми не е за теб. Аз съм твоят инструктор. Човеко Кей, цениш ли тялото си?

— То трябва да оцелее три дни… — Кей съедини последните сегменти на бронята и застана в бойна стойка — Готов съм, бурлати.

Удар в корема го отхвърли към плета. Медблокът в бронята му запищя, като напомпваше Кей със стимулатори и обезболяващи.

— Този удар не убива веднага — пристъпвайки към Кей, поясни бурлатито. — След седмица-две черният ти дроб ще престане да функционира. Неприятна изненада за пленените хора, които пускахме на свобода в Смутните дни.

Повдигайки се, Кей удари бурлатито в слабините. Козината смекчи удара, кракът го заболя, но бурлатито се отдръпна.

— Ние обикновено просто кастрирахме пленените — съобщи Кей. — Или стерилизирахме планетите. Нали?

— Бил съм на една от планетите, над която е преминал „Жътваря“ — съобщи инструкторът. — Ударът ти е болезнен, но слабоефективен.

Кей отбягна следващия удар. Бурлатито започна да обикаля около него, като разораваше пясъка с острите нокти на лапите си. След това, внезапно спускайки се на четири крака, се хвърли към Кей.