Кей кимна. Той вървеше по ръба и знаеше това. Артур Ван Къртис, който според баща си не беше в течение на разговорите им, издевателстваше над Къртис. Издевателстваше, държейки се като дете, каквото, естествено, вече не беше.
— Ще станем приятели — каза Кей, доливайки си от виното.
9
Повелителят на безсмъртието посрещна утрото в кабинета си. Не в преднамерено скромния, където уговаряше Кей да работи с Артур, и не в демонстративно незащитения на покрива на кулата.
Този кабинет, скрит в подземните помещения, приличаше на командна зала на крайцер от среден клас. Къртис действително бе копирал строгия стил на военните кораби, на които беше преминала младостта му. Някога той бе мечтал да командва такъв кораб. Много отдавна, преди двеста години…
Това, с което се занимаваше, би се сторило на някого повече от странно. Облегнал се назад в креслото и наклонил глава настрани, Ван Къртис рисуваше. Светлинното перо се плъзгаше по екрана, оставяйки след себе си тънки разноцветни щрихи. Нещо бе започнало да се оформя, нещо смътно познато, напомнящо човешко лице, гледано от странен ракурс. Сякаш мравка се беше опитала да разгледа човек през разноцветна призма…
— Ето така — каза Къртис, оставяйки перото. Прехвърли погледа си върху страничния екран — там, върху жълтия пясък, стояха Кей и бурлатито. Само преди минута бяха приключили спаринга. Сега Кей сваляше бронята си и грижливо, сегмент след сегмент, пускаше частите й върху пясъка. До изображението му светеше червена точка — менталният датчик свидетелстваше за нажежаване на емоциите.
— Увеличи, дай звук! — Къртис, заедно с креслото, се приближи до изображението. Камерите вече бяха запълнили целия екран с лицето на Кей, изхитрявайки се да разшифроват свободната команда на стопанина си. — Какво си замислил, момче? — попита самия себе си Къртис.