Той танцуваше. И гравилъчът се плъзна по момичето, сплесквайки го върху бетона, превръщайки го в кървав прах, в онова сиво-кафеникаво петно, което бе видял на излизане от кораба.

— Момче, автопилотът ми беше неизправен. Аз поех управлението, но в този момент корабът кривна настрана…

— Лъжеш — безмилостно го уведоми хлапакът. — Всички в пристанището знаят, че катерът ти е съвсем наред.

Той взе пистолета, внимателно свали предпазителя и се доближи до кревата.

— Чуй ме! — усещайки леден хлад по кожата си, каза Кей. — Имам аТан. Не можеш да ме убиеш напълно, не разбираш ли? Ще се върна и ще ти причиня такива неща, че алгопистолетът ще ти се стори просто избавление.

— Лъжеш — едва забележимо се поколеба момчето.

— Не. Виждаш тялото ми — на него няма нито една драскотина. Хората с моята професия не изглеждат така. Аз се съживих преди месец, разбираш ли?

Противно на смътните надежди на Кей, момчето не прояви интерес към неговата професия. Но затова пък оцени края на фразата му.

— Ако си се съживил преди месец, може и още да не си възобновил аТана — замислено произнесе хлапакът. — Ще рискувам.

Кей закрещя. Мислено, разбира се. Беше долетял на Каилис, за да възобнови своето безсмъртие — тук това беше несравнимо по-евтино, отколкото на Сигма-Т, където го бяха убили. Той обичаше парите, които правеха живота приятен. И беше загубил този живот.

— В краен случай — тихо помоли той — можеш да ме убиеш не с алгопистолет. Сестра ти умря мигновено — недей да ме мъчиш. И това ще бъде шанс за теб, защото няма да проявя прекалено усърдие при отмъщението.

Момчето огледа Кей, като с особено внимание оценяваше шийната му мускулатура, и поклати глава:

— Не съм сигурен, че ще успея да те удуша…

— В шкафа, на втория рафт отдолу, има бластер. Десантна „Пчела“, офицерски модел. Там са и парите ми и кредитната карта. Кодът за достъп е тридесет и две, оранжев, „ВЪЛК“. Всичко това ще е твоята награда. Убий ме с бластера.