От пръстите на бурлатито се подадоха ноктите. Гласът му стана тънък като звук от флейта:

— Рискуваш, човеко. Дори дългът не отменя честта…

— Кузуар буул-рати, к, хаа! К, хаа, буул!

— Хазар, кхомо! - по-скоро пропя, отколкото изговори, бурлатито.

Къртис Ван Къртис скочи от креслото. С два скока достигна центъра на кабинета: това място, където във въздуха се преливаше мъждукане в цветовете на дъгата.

— Аравия, полигона — изкрещя той, изваждайки от джоба на панталоните си малък, подобен на играчка пистолет. Къртис знаеше, че няма да стигне навреме.

И наистина не успя.

Кей седеше край трупа на бурлатито. В смъртта си то бе изгубило и силата, и величието си — от пет крачки би могло да бъде сбъркано с умряла крава от северна порода. Тялото се бе свило, заемайки най-желаната за четириноги същества поза. Озъбената муцуна се бе впила в пясъка. Само двете дълбоки бразди под неподвижните крака не си пасваха с мирния облик.

— Какво се случи, момче? — попита Къртис, скривайки пистолета. Кей леко се обърна към него. До този момент изглеждаше напълно невредим, обаче сега Къртис видя дълга, но не дълбока рана върху корема.

— Струва ми се, че той претърпя спонтанно спиране на сърцето — меко каза Кей. — За щастие, успя да ме научи на всичко, което смяташе за необходимо и което знаеше.

Къртис се наведе, повдигна главата на бурлатито и погледна мъртвото му лице. То изглеждаше малко учудено.

— Спонтанно, казваш? Горкият Аггаш искрено вярваше, че невъоръжен човек може да убие бурлати само по един начин. Все не ми оставаше време да разсея заблудата му. Вземи, Кей.

Той му подхвърли лекото си сиво сако. Кей мълчаливо притисна тъканта към корема си.

— Откъде знаеше за рефлекторните точки?