Смъртта е последното приключение. Възкръсването не носи в себе си нищо ново — то прилича на най-обикновено пробуждане.

В началото Кей видя светлината, а след това грапава сива кула, издигаща се над него, неподвижна, сякаш даже нежива. Впрочем, спорът дали може да се употреби за силикоидите думата „живот“ продължаваше вече не един век.

— Име… — долетя от сивата повърхност.

Игнорирайки въпроса, Кей се повдигна. Силикоидът не му попречи. Тази раса се движеше неохотно, освен в случаите, когато убиваше.

Помещението, в което се намираше, беше прекрасно познато на Кей. Реанимационният модул на компанията „аТан“, само дето екранът на стената, където би трябвало да свети името на планетата, беше изключен. Кей лежеше на бял диск с двуметров диаметър — молекулярен репликатор, току-що пресъздал неговото тяло — новичко, здравичко, каквото бе записано преди седемнайсет години. Над главата му висеше ажурната решетка на аТан-емитера, вкарал в новия му мозък детските обиди, юношеските глупости, престъпленията му като възрастен — всичко, от което се състоеше личността на Кей. Бяха го съживили. Съживили са го, въпреки че аТанът не е бил платен?

— Име? — търпеливо повтори силикоидът.

— Кей Алтос.

— Поданство?

— Империя на хората.

— Код?

Гласът на силикоида идваше от цялата повърхност на неговото тяло. При липсата на гласни връзки и дихателни пътища той разговаря като напряга силициевата си мускулатура и вибрира с цялата повърхност на тялото си. Това създава странна полифония, обемност на звученето — сякаш цял хор съгласувано прошепва думите.

— Три, девет, шест, три, едно, четири, девет, едно — полугласно изрече Кей. Не си струваше да се афишира личният код. Дори и в компанията „аТан“, която прекрасно го знаеше. Обръщайки очи, той погледна лявата си ръка — пръстите бяха на мястото си. Да, не са го кърпили хирурзи, наистина са го съживили. Но защо?