— Кодът е правилен — силикоидът се обърна, което беше просто жест на учтивост, и заплува към изхода. При основата на сивата каменна колона пращяха сини искрици. Той се задържа за секунда пред отворилата се врата и на Кей му се стори невъзможното — че силикоидът се усмихва.

— И кой ще ми обясни какво означава това? — попита риторично Кей, гледайки покриващите стените барелефи — голи девойки, голи юноши.

— Аз.

Кей се обърна. Зад гърба му, на около два метра от диска на репликатора, седеше човек. Това вече беше нещо. Кей не беше расист, но задушевен разговор със силикоида някак не се побираше в ума му. А човекът изглеждаше дружелюбно настроен. Мъж, към четирийсет-четирийсет и пет годишен, с изнежено лице, не особено развит физически, което не можеше да прикрие дори широкият сив костюм. Чиновник от „аТан“? Не от най-дребните, не от най-главните…

— Благодаря за новия живот — произнесе Кей и свали краката си от диска.

— Няма за какво.

Думите бяха нормални, но тонът, с който бяха произнесени, не се хареса на Кей. Той предпочете да замълчи.

— И така — какви са въпросите ви?

— Аз… — Кей се запъна.

— По-смело, по-смело… — събеседникът явно се наслаждаваше на разговора. — Не сте платили аТана? Аз съм в течение.

— Имам пари. Продължавал съм безсмъртието си шест пъти и…

— Но това няма значение. Правилата на компанията са прости — безсмъртието се заплаща предварително, при това само за един път. Знаете ли защо е прието така?

Кей поклати глава. Мъжът явно бе от хората, способни с часове да разсъждават върху тънкостите на церемониалната гастрономия на бурлатитата, предимствата на интерфазовото задвижване при малките кораби или тактическите грешки на Мршан в Смутната война. Тези разсъждения обикновено са занимателни и почти винаги — неуместни.