— Ляво десет.

Морето подхвана парахода откъм мидела, след туй напреко — мостикът се наклони с двайсет и пет градуса, — след туй откъм предния ляв борд.

— Тъй дръж.

Корабът вече се изравняваше с вълната. Но скоростта бе намаляла. Бьорник се обади в машинното.

— Правите ли всичко, каквото можете?

Да, в машинното правеха всичко, каквото можеха, но не можеха все пак да потрошат кораба…

— Дай малко дясно. Така. Сега ляво.

Бьорник слагаше ръката си върху ръката на рулевия. Той не усещаше деформираните си от ревматизма пръсти, замръзнали в ръкавиците. Фермата в Зандефиорд, комфортът на онзи дом, построен с помощта на изтощителен лов, понтиакът, подарен от Йоханес — той не съжаляваше за нищо, дори и не мислеше за това. Той беше само един ловец, нещо като риба-ловец на китове.

— Пръхти! Пръхти!

Бьорник отново тръгна по трапа към платформата. Този тът трябваше да се държи за перилата. Водните маси, които се издигаха откъм предния ляв борд, много по-високи от парахода, се сгромолясваха върху палубата. Мъжете на палубата бяха вдигнали лица към капитана, като зрители в цирк, вперили поглед в трапеца. Вече съвсем близо, може би на сто метра. Бьорник виждате кита, който се вдигаше и спускаше пред парахода. Малко по-малък от предишния, той си плуваше съвсем спокойно, сякаш се чувствуваше неуязвим в този морски хаос.

„Ако го изпусна…?!“ — помисли си Бьорник.

Като всички харпунджии, той беше изпускал много китове, плашливи, хитри, изплъзващи се неочаквано, и често, след като ги бе изпускал, се бе връщал обратно и ги бе хващал. Но да се маневрира в такова време нямаше да е лесно.

— Хайде, хубавецът ми! Хайде! Близичко, близичко!

Мишената — и огромна, и близка — се движеше много бързо пред оръдието, издигаше се до небето и — буф! — изчезваше! На платформата Бьорник също се бе устремил над морето като онези фигури, поставяни на носа, с които моряците в древността умилостивявали Нептун. Навремени плисъци морска вода, запратени в лицето му, го заслепяваха напълно. Той отново отваряше очи: добре! Китът си беше на мястото.