Оня направи негодуващ жест.

— Каква е тая работа с пръстена? — попита сухо.

— Подарявам го на спасителя си — отговори Карпала с голяма сдържаност, подразнена от прекалено пестеливия тон.

— Как? На него, един заточеник? Това наистина трябва да забраня! Ела, момче!

Ротмистърът сграбчи ръката на казака, измъкна пръстена от пръста му, надяна го на своя и каза, обръщайки се към бащата, майката и дъщерята:

— Влезте, моля!

Казакът стоеше неподвижен — символ на желязна дисциплина. Само около мустаците му нещо едва забележимо потрепваше, а клепачите се сведоха, за да не издаде погледът какво става в сърцето му.

Карпала замълча със здраво стиснати устни. Последва другите като под някаква вътрешна принуда, изтласкала кръвта й в лицето.

— Не скърби! Пак ще се видим! — прошепна бързо на казака. После вратата се затвори зад нея.

Едва сега казакът се раздвижи. Той си пое дълбоко дъх, обтегна се и размаха заканително юмрук.

— Ще удари и моят час! — процеди и с усилие си наложи спокойствие, мислите се надпреварваха в мозъка му. — Аз ще бъда пак свободен и тогава… Какъв ден! Първо тоя Флоран! Той беше. Кълна се в това. А сега Карпала… годеницата на ротмистъра. О, Боже!

Гърдите му дълбоко поеха и изпуснаха дъха. Отпусна юмрук и се извърна полека като човек, който напразно се бори с някое тежко разочарование.

2. Дъщерята на бурятския княз

Исправникът поздрави любезно княза и семейството му. Но един психолог щеше да забележи все пак, че тази прекомерна учтивост не идва от сърцето.

Той беше висок, широкоплещест, с ниско чело, приплеснат нос, дебели устни и голяма сплъстена брада. Синът му, ротмистърът, много приличаше на него, но изглеждаше още по-плещест и трябва да притежаваше голяма физическа сила.