Карпала дигна рязко и гневно чело.

— Наричаш моя спасител куче? Защо? Какво е извършил?

— Не знам. Никой не научава деянието, заради което даден човек е бил заточен в Сибир. Но той отново си издейства наказание.

— По какъв начин? — попита Карпала с разтуптяно сърце.

— С една наглост, нямаща равна на себе си. Той те целуна. Момичето пламна.

— Мен… целунал? Не знам нищо такова.

— Той го стори. Има свидетел.

— Кой?

— Аз самият.

Ротмистърът изгледа Карпала с превъзходство. Но не стана онова, което очакваше — тя ни най-малко не се посвени. Изправи се бавно от мястото си и направи крачка към него.

— Бил си свидетел, когато ме е целунал? Значи сигурно си бил наблизо, когато яздех през реката и ледът се проломи под коня ми?

— Да.

— Аз изгубих съзнание… видях само за секунда лицето на моя спасител. И то така ми се… — тя сложи ръка на онова място от кожуха, под което чукаше сърцето й — и то така ми се запечати, че никога няма да го забравя… Когато дойдох отново на себе си, лежах тук при вас.

— Аз те донесох.

— Но той ме е извадил от реката, изпод леда?

— Да. Тоя Номер десет! Аз го извиках.

По лицето на Карпала плъзна червенина на горчива насмешка.

— А-а, извикал си го? Понеже ти си нямал кураж, понеже си се страхувал за живота си, трябвало е той да рискува своя, за да ме спаси! Ти си проявил страхливост, макар отдавна вече да си знаел, че съм твоя годеница!

Вените по челото му набъбнаха.

— Пази се още веднъж да ме наречеш страхливец!

— А ти да не би да наречеш поведението си мъжествено?

Стояха един срещу друг — Карпала с поглед, изпълнен с презрение, ротмистърът с гневно святкащи очи. Околийският началник и тейшът поискаха да ги разделят, ала оня ги отпрати с груб жест.