«Скъпи Херман!

Защо ли животът толкова рядко ни доставя чиста, безоблачна радост? Ние двамата — Лиза и аз, сме щастливи. Закума взема най-живо участие в нашето щастие. Но в чашата на радостта падна една горчива капка. Представи си, вашият брат Готфрид, за чието местонахождение подразбрахме от Закума

Скъпи Херман, ударите на съдбата, сполетели отново твоята фамилия, са толкова съкрушителни, че всяко уверение в моето съчувствие към теб, сигурно ще ти се стори кухо и празнословно. Не мога да ти пожелая нищо друго освен: Бог да ти даде сили да понесеш и този удар като мъж и нека в замяна разцъфти при теб друго щастие!

Какво имам предвид с това? Е, между нас казано, Закума прие вестта за изчезването на Готфрид с повече самообладание, отколкото я смятах за способна. Да, имам впечатлението, като че мъката за неговата загуба отстъпи зад безпокойството по теб. Тя вече рядко говори за капитан Орьолчашча, затова пък толкова повече за един друг, който търси сега брат си из прериите и Скалистите планини на Дивия запад…

А сега събирам кураж да ти съобщя още нещо, което за съжаление ще съживи една стара болка. Добрата съдба по един поразителен начин ни прати вест за братята и сестра ти, докато участта на твоята майка остана в мрак. Сега булото и тук се повдигна. Знаеш, че Лиза носи един златен медальон с миниатюрата на баща ти, Бруно фон Адлерхост, който навремето допринесе за разпознаване на сестрата. Когато за кой ли път заговорихме отново за миналото и Лиза отвори медальона, за да разгледа портрета на баща си, миниатюрата се освободи от задната страна и наяве излезе едно малко пожълтяло листче. То съдържаше следните слова в почти нечетливи немски букви: