Олд Файерхенд се засмя.

— Толкова проста, както си мислите, работата не е. Знаете, че стоя начело на едно предприятие и по тая причина не мога току-така лесно да се освободя.

Херман кимна печално.

— Well, помислих си го. Прощавайте! Вие сторихте толкова много за нашата фамилия. Но смятах, че като съотечественик и стар приятел на семейството ни…

Олд Файерхенд из един път стана отново сериозен.

— Няма какво да прощавам. Повярвайте ми, скъпи приятелю, с удоволствие бих изпълнил молбата ви-дори заради вашия баща, когото ценях. Но… хм-м… в крайна сметка пък нали работата не зависи тъкмо от моята персона. Не може ли това да бъде някой друг?

— Не зная кой би могъл да е той. За Винету не смея да помисля, а Сам Хокинс не го считам, колкото и хитър и умен да е, за човека, който…

— Че защо пък? — беше прекъснат от Олд Файерхенд. — Не бива да съдите за него по това, което сте видял. Той не е имал в последно време възможност, тъй като ми се подчиняваше във всичко, да прояви цялото си умение. Но само му дайте шанс да действа самостоятелно и ще бъдете удовлетворен! Бих желал да видя оня, който ще се мери с него по хитрост и лукавство.

— Като ви слушам да говорите така, почти ми се иска да направя опита да го поканя да пътува с мен през океана. Но дали ще се съгласи?

— Това наистина не мога да знам. Ще трябва сам да се убедите. Съкровеното му желание и бездруго е да види някой ден Германия — страната на неговата баба. Може пък и по тая причина да тръгне с най-голямо удоволствие за Стария свят. А иначе, доколкото ми е по силите, аз ще ви подкрепя, макар и да не мога да ви придружа.

Херман и Мартин отидоха една врата по-нататък и почукаха на Сам Хокинс и двамата дългучи, ала намериха стаята празна. Детелиновият лист беше излязъл да се поразгледа из града и те трябваше да изтърпят до вечерта. Когато всички седнаха да вечерят заедно в трапезарията на странноприемницата, Херман изложи молбата си.