— А индианците? Как стоят нещата с тях?

— Индианци там не живеят. Но множество кавказки племена като киргизи, тунгусци, буряти, ханти, якути, ненци и…

— Стига, стига! Кой ще ти запомни всичките тези имена! И безбройните езици, които човек трябва да владее! Та аз там не бих могъл и една разумна приказка да изрека, ако не се лъжа.

— Нали ви обещах, че ще ви набия необходимия руски. Той ще ви е напълно достатъчен да се разбирате с тези народи.

— Думите ви са като някое ласо, което ми увивате около ръцете… Ти какво мислиш по тоя въпрос, мастър Огнена ръка?

— Мастър Адлерхорст казва истината. Нещата не са чак толкова лоши, както си въобразяваш. А що се отнася до мен, бих бил много спокоен да знаем, че си край мастър Адлерхорст.

— Тъй, би бил спокоен, а? — попита Сам Хокинс поласкан. — И колко би продължило пътешествието?

— Това не мога да кажа точно — отвърна Херман. — Но за половин година трябва да сте подготвен.

— Не повече? Хм-м, в такъв случай работата наистина не ще да е толкоз лоша.

— Така мисля и аз. А иначе бих се съобразявал изцяло с вас и не бих предприел нещо, без преди туй да се допитам до вас за съвет.

С тези слова Херман докосна Ахилесовата пета на Сам. Той имаше — и то с право — немалко мнение за себе си и своите способности и макар да не говореше за тях, доставяше му вътрешно удоволствие да ги види признати.

— Well — рече по тая причина отстъпчиво, — виждам, че сте съвсем разумен тип, с когото човек почти би могъл да рискува за опит.

— Рискувайте, мастър Сам, рискувайте! Няма да е във ваш ущърб.

— Какво искате да кажете с «ущърба»? — попита дребният трапер подозрително.

— Е, аз съм готов след завършване на пътешествието да ви изплатя едно немалко обезщетение.

Очичките на Сам така се присвиха, че почти се изгубиха из дъбравите на брадата.