— Egad!

Той пусна ножа на масата и протегна десница на Херман.

— Well, мастър, това се казва дума! — провикна се Херман зарадван. — Никога няма да го забравя.

Двамата дългучи бяха следили разговора с голямо напрежение, ала се бяха въздържали от всяко вмешателство. Но когато Сам даде сега съгласието си, физиономиите им ясно отразиха техните чувства. Ъгловатото лице на Дик Стоун така се източи в дължина, та заизглежда на някоя оживял а удивителна, а изпълненият с негодувание Уил Паркър стисна широките си устни по такъв начин, че те придобиха поразителна прилика с тирето.

— Стоп, Сам! — намеси се сега Уил в разговора. — Ама ти направо действаш, като че ние двамата хич и не съществуваме!

Сам му хвърли удивен поглед.

— All right!

— Тогава е крайно време да извикаш обратно в паметта си нашето скромно присъствие.

— Well, ще си взема бележка. Какво желаете от мен?

— Сам, действително е отвратително от твоя страна, да вземаш едно такова важно решение, без да ни питаш.

— Защо точно вас двамата трябва да питам?

— Не говори така тъпо! Ние сме Детелиновия лист и си съпринадлежим. Ясно?

— Та нали се касае само за една раздяла с къса продължителност.

— Можеш ли да се закълнеш в това? Колко лесно е половината година да стане цяла, че и повече. Не, оставаме заедно.

— Ама аз почти обещах на този джентълмен да го придружа.

— Тогава естествено идваме с теб!

— Невъзможно! Този път няма как да ви използвам.

— Че защо пък не? — разгорещи се сега иначе толкова мълчаливият Дик.

— Защото вие сте съвършено непоправими грийнхорни и ми бихте били от изключителна вреда.

— Я стига! Мълчи и не ни разгневявай! — намеси се отново Уил. — Ние много добре знаем, че без нас доникъде няма да я закараш!

— Behold!

— Сам, бъди разумен! Ние сме Детелиновия лист и искаме това и да си останем. За нас двамата е невъзможно да те пуснем и да се скитосваш сред тамошните негри и хотентоти. Какво би бил без нас? Едно дърво без листа, едно сираче без баща и майка!