— Значи ти се считаш за мой татко, а оня грийнхорн до тебе — за моя майка?

— Не се подигравай! Нещата си остават такива — идваме с теб. Три чифта очи виждат повече от един. Впрочем ти не си и способен да ни зарежеш да си киснем тук. За тая работа имаш твърде добро сърце.

— Тъй ли? Имам ли го? Е, това исках да чуя от вас. И сега мога да ви кажа също, че и през ум не ми е минавало да замина без вас. Присъствието ви е задължително. Това е така сигурно, както моята Лиди.

— Защо тогава не ни даде веднага да разберем? Можеше барем да ни питаш.

— За какво?

— Е, да речем, че се възпротивяхме и откажехме да прекосим с теб океана?

— Не дрънкай глупости, старий куне! Да се възпротивите? Тези джентълмени имат нужда от нас там отвъд езерцето и ние няма да ги изоставим, ако не се лъжа!…

Сам Хокинс накара Херман да разправи обстойно за какво става дума и после рече, след като бе размишлявал известно време:

— И аз съм на мнението на мастър Файерхенд, че в случая се касае за някакво престъпление. Работата ни сега е да отгатнем дали става въпрос за убийство или нещо друго.

— Как смятате да подхванете нещата, мастър Сам?

— Откъм правилния край. Мастър Адлерхорст, когато се намирам по дирята на някой престъпник, винаги се питам най-първо: Кой опосква стафидите на козунака? Вие бихте ли могъл дами го разкриете?

— Естествено наследникът.

— Кой е той в нашия случай?

— Брат ми Готфрид, когото граф Василкович е осиновил.

— All right! Но за него тук и дума не може да става, защото той е пропаднал заедно с графа… Кой е следващият?

— Първоначалният наследник — братовчедът на изчезналия граф.