— Бързо! Протегни се! И аз искам да се кача!

В този момент приближи фигурата на един мъж. Уолкър помисли, че е някой надзирател, и с един скок изчезна от другата страна на зида.

— Проклятие! — вторачи се Ролан нагоре. — Да ме зарежеш ли искаш, куче?

Тъкмо тогава чу стъпки зад себе си. Той се обърна стреснато и вдигна юмрук. Пред него стоеше Хуанито Алварес, протегнал опасно огненочервения скалпиран череп, физически той се беше възстановил, ала толкова повече пострадал душевно. Очите му блещукаха блуждаещо и помрачено. Както огънят тлее в пепелта, така и безумието тайно се бе разраствало в мозъка му. Битката тук сега бе раздухала пламъците. Данданията, стрелбата и крясъците, нощният пожар, изтичащата кръв на ранените — всичко това бе развихрило беса в Хуанито.

— Сега те имам! — изпъхтя той, като се сниши дебнещо. Ролан го позна и отдъхна.

— Ела тук! Бързо! Помогни ми да се прехвърля през зида!

— Сега идва отмъщението! — изсъска откаченият.

— Като се намеря горе, ще те издърпам.

— Помниш ли още… преди? Ти също нямаше състрадание към мен.

— Ти си се смахнал! — кресна Ролан.

— Изчезвай! Да те няма!

— Ти си пречукан… пречукан!

Ролан поиска да отблъсне безумеца. Тогава се стрелна ръката с камата. Той се олюля, изпъшка и се свлече на земята.

А побърканият коленичи върху него и с див кикот, вой и ликуване, кълцаше ли кълцаше с ножа, опипвайки в прехлас със свободната лява ръка кървавите струйки, които се стичаха от главата, гърлото и гърдите на инквизирания, умиращия, мъртвия…

Междувременно Уолкър се бе приземил от другата страна на зида, ала не беше се приземил благополучно. След скока от една височина от почти четири метра той се сви одве. Пронизваща болка премина по левия глезен.

Той изпъшка и заруга. Проклятие, тъкмо това липсваше сега! После го обхвана тревога и страх до Бога. Само да не остане тук проснат! Само не и отново зад стените! Кредитът в неговата кредитна книга бе твърде много нараснал, за да се надява на някакво снизхождение.