Значи далеч оттук! Далеч!

Опита да потисне болката. Вървеше много мъчително, бавно. Трябваше да влачи левия крак и повече да подскача на десния, отколкото да върви. За опора му служеше зидът, край който се мъкнеше пипнешком.

Така стигна до близкия ъгъл на улицата. Сега накъде? Не му беше достатъчно добре познато. Освен това се колебаеше. Към пристанището? Или не, по-добре да бяга към планините, беше по за предпочитане! След събитията от тази нощ пристанището щеше да бъде блокирано и претърсено.

Стенейки, тресейки се, той продължаваше да се изтезава. Олелията зад него заглъхна. Започна да се надява. Тясната уличка там му се струваше съвсем удобна да се изплъзне напълно.

Внезапно чу пред себе си припрени стъпки. После мъжки гласове.

Той се облегна възможно по-небиещо на очи на една заключена пътна врата, сякаш живееше в къщата.

В уличката изплуваха силуети — два, три, четири, пет, шест. Високите ботуши, якета, широкополи шапки… По дяволите! Мъжете бяха опасали патрондаши… сега стояха непосредствено пред Уолкър, който веднага ги разпозна — Олд Файерхенд, Детелиновия лист, Херман фон Адлерхорст и Винету.

— Мастър — заговори го един, по-точно Уил Паркър, — кажи, не се ли намира там отзад затворът за предварително следствие? Чухме, че възникнала някаква размирица и по известни причини искаме…

— Well! — постара се Уолкър да си преправи гласа и да бъде кратък. — Там!

Уил Паркър понечи да се извърне. Не забеляза нищо. От време на време той наистина си беше грийнхорн.

Ала Винету и Олд Файерхенд притежаваха остър слух. А лукавите очички на дребния Сам дори в мрака на уличката забелязаха, че фигурата на непознатия изглежда подозрително.