Херман веднага телеграфира на Норман — той можеше да преустанови своето разследване и да се върне вкъщи. С понататъшното щеше да се заеме Херман. И той не се забави нито час с реализирането на своето решение. Четиримата спътници се качиха на първия параход, който акостираше във Владивосток. Със свойствената си упоритост и лукавство Сам Хокинс се промъкваше дебнешком към руския език. Той се чувстваше отговорен да върне с резултат Херман Адлерхорст от тази «бойна пътека». Понякога наистина повдигаше да проветри скалпа, когато някое мъчно руско окончание не искаше «да заседне в неговото пипе» и често козята шуба му ставаше твърде тясна, когато Херман го притискаше прекалено с руските езикови изпитания.

Но само след късо време той вече бе в състояние да разговаря със своя преподавател за ежедневни неща, като ядене, пиене, спане, яздене, макар и често само да каканижеше основните думи една подир друга, а връзката създаваше с помощта на десетте пръста и лукавите очички. Особено удоволствие му доставяше да обсипва Дик Стоун и Уил Паркър — те вежливо, но категорично бяха отказали да се занимават с руския — с новозавоювания словесен актив, без те да съумеят да се защитят. Тези едностранни прения бяха изпълнени с най-чудати изявления, премесени с неговото самодоволно «хи-хи-хи-хи» и «ако не се лъжа», така че Херман фон Адлерхорст честичко се измъкваше настрани, за да не оскърби двамата безпомощни и озадачени дългучи с някой взрив от смях.

Ето как се измъчваше доблестно Сам Хокинс и когато пристанаха във Владивосток, познанията му по руски бяха стигнали толкова надалеч, че той можеше съвсем самостоятелно да проникне в чуждата страна.

От Владивосток отпътуваха с един каботажен параход до Николаевск при устието на Амур, после срещу течението на реката до Хабаровск — столицата на генералната губерния Амур. Детелиновия лист избърза напред — нагоре по Амур и след това по Шилка, докато Херман щеше да остане още няколко дена в Хабаровск до оправяне на паричните и пътни въпроси.