В Митрофанова преставаше плавателността на Амур, който в горното си течение се образуваше от Шилка и Аргун. От Николаевск Детелиновият лист бе оставил по вода кажи-речи три хиляди километра. През Нерчинск и Чита яздиха после до Верхний Удинск, тяхната следваща пътна цел и… там се състоя необикновената среща с Карпала.

Едва Сам Хокинс и приятелите му бяха въведени от Карпала в шатрата на нейните родители и ето че пристигнаха годеникът й и неговият приятел. Те скочиха от конете и влязоха в юртата.

Съглеждайки трапера, есаулът забрави да поздрави.

— Ей го къде е! Човече, ти си мой арестант!

— Или ти мой! — ухили се Сам в своя завален руски. — Аз твой?

— Да, защото аз теб имам, а не ти мен. Или по-право, още никой няма другия, ако не се лъжа.

— Не търпя подобно безочие! Аз съм командващият на местните войскови части!

— А аз съм главнокомандващият на тези два армейски корпуса!

Сам посочи Дик и Уил от дясната и лявата си страна. — Тоя е луд!

— И ти не ви много с всичкия си! Аз стоя под закрилата на бурятския княз!

— Но на руска земя! Той е длъжен да те предаде на нас.

Карпала махна рязко и заяви с твърд тон:

— Този мъж е мой гост и няма да ви бъде предаден.

— Тогава ще доведа казаците си!

— Доведи ги! При нас има три пъти повече буряти. Те няма да позволят да потъпчеш честта на дъщерята на техния тейш и обидиш и арестуваш нейния закрилник.

— В такъв случай ще се стигне до битка!

— Щом не искаш другояче… оръжие срещу оръжие!

— Размисли какво вършиш! Ти си моя годеница! Длъжна си да ми се подчиняваш! — кресна той разярен.

Князът и княгинята седяха на своите възглавници. Те се намираха в щекотливо положение и сметнаха за най-добре да не вземат страната нито на дъщеря си, нито на офицера. Така си бе залегнало в мирната им кръв и мудната свойщина.