Сам Хокинс много добре забеляза как стоят нещата. На него не му бяха известни взаимоотношенията, ала острият му поглед го наведе на единствено вярното. И тъй като не се страхуваше от казака, а и нямаше намерение да навреди на почтения бурятски княз, прекъсна спорещите с енергичен жест.

— Не се карайте, деца! Ние драговолно ще яздим до околийския началник.

— Драговолно? — присмя се есаулът. — Вие просто няма къде да вървите! Вие сте мои пленници. Аз ще наредя да ви вържат и тикнат в затвора.

— Не — ухили се Сам Хокинс, — няма да го сториш, синчето ми! Ние бихме застреляли всеки, който дръзне да ни докосне. Но сега ще възседнем конете си и по собствен почин ще направим визита на исправника, твоя баща.

— Смешно!

— И то си е за смях. Остави нещата така, инак ще се обърнат на сериозно!

Сам Хокинс измъкна двата си револвера, насочи ги заплашително и закрачи към изхода на шатрата. Дик и Уил го последваха също така с револвери в ръце.

Офицерите се отдръпнаха сащисано настрана.

— Аз няма да ви изоставя. Ще яздя с вас — каза Карпала решително и се качи на седлото.

Понесоха се в галоп към града. Пред околийското управление ротмистърът прошепна няколко думи на лейтенанта. Онзи бързо се отдалечи, за да заеме с казаците си изходите на сградата.

Карпала трябваше да чака своите повереници в чакалнята. Ротмистърът междувременно се отправи сам към баща си, за да му докладва, но скоро се появи на вратата и повика другите.

— Аз оставам тук — заяви Карпала. — Не желая да се намесвам във вашия спор, но искам да разбера какво ще правите с тези мъже.

— Те ще бъдат окошарени и откарани в Иркутск. Там ще им покажат какво значи да стреляш по офицер — излая ротмистърът.

— Ще видим, драги мой! — захили се Сам. Той избута есаула настрани и влезе нахакано.