Околийският началник, който заемаше същевременно и длъжността околийски съдия, посрещна тримата злосторници с навъсения си поглед.

— Ти ли си стрелял по този офицер? — обърна се той рязко към Сам Хокинс.

— Не.

— Не лъжи!

— Казвам истината.

— Той го твърди!

— Значи той лъже.

— Човече, сдържай си езика, иначе ще заиграе камшикът!

Сам сложи ръце на кръста и се залюля на двата си крака. Същевременно даде да се чуе един весел смях.

— Ти? На мен камшик? Че ти си бил тъкмо типът, който ми трябва. Аз много добре зная какво означава царският мундир и никога не бих посегнал на един честен офицер, ама мога ли да сметна за офицер човек, който се таи из храстите, за да зяпа как се къпе едно момиче? Селяк е той, безсрамен дръвник, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— Тук си длъжен да мъл…

— Затваряй си муцуната! — ревна още по-високо Сам Хокинс.

— Сега говоря аз! Едвам после ще ти дойде редът! Ти май не знаеш, че човек трябва първо да се осведоми що за хора има пред себе си. Царят в Петербург ще се зарадва, като научи от мен какви прерийни бълхи се въдят по тия места. Ето ти паспорта ми! Хубавичко го разгледай! А ако не можеш да четеш, ще ти напиша АБВ-то с тебешир на стола, та като седнеш, да ти се лепне на панталона, хи-хи-хи-хи!

Сам извади паспорта от портфейла си и го сложи пред исправника. Дребосъкът беше нахвърлял речта си толкова бързо и така завалено, че чиновникът едва ли разбра кой знае колко повече от половината на неговите любезности.

Слисан, исправникът разгърна паспорта, прегледа го бавно, потри очи и започна отново отпред, физиономията му се удължаваше все повече. По един знак на Сам Дик и Уил представиха на свой ред документите си и бяха проверени от служителя със същото смайване.

Околийският съдия започна да се поти. Синът му пристъпи изненадано и също така прегледа паспортите. После бащата ги сдипли грижливо и ги върна на собствениците.