— Успокой се, братле! Тук сме, за да се веселим, а не да правим кавги.

Есаулът изрева като разярен бик.

— Ти нищо не можеш да ми заповядваш! Махай се от пътя ми!

— Не ти заповядах, а те помолих. Уважи годеницата си! Позволи на нейния партньор да изпълни кавалерския си дълг! Какво ще навреди, ако дойде за миг в господарското помещение!

— Той няма право да идва тук при мен!

— Но пък има право да дойде при мен! Аз съм гост на княза и бих искал да видя дали ще оскърбиш и мен.

Сетне Сам се обърна към казака.

— Братле, отведи дамата до мястото й и изпий после с мен една чашчица за нейно здраве!

Той пристъпи към масата, за да напълни чашите. При това трябваше да пусне ръката на офицера. Есаулът се възползва от възможността и замахна отново за удар.

— Назад!… Омитай се, сволоч! Иначе ще те дамгосам за цял живот!

Сам Хокинс понечи да се вмъкне бързо между двамата, ала гледката, която сега представляваше казакът, не допусна да се стигне дотам. Изпънат в цял ръст, Номер десет стоеше пред ротмистъра с мятащи мълнии очи.

— Опитай!

— Ето ти го!

Ротмистърът поиска да удари. Кнутът вече свистеше във въздуха, когато Номер десет пусна ръката на Карпала и улови светкавично юмрука на офицера, който стискаше камшика. Едно дръпване и му го изтръгна.

— Тъй! И стига толкоз! В противен случай повече няма да те щадя! Сядай! И не вдигай шум!

Офицерът отскочи крачка назад. Вече не намираше думи от кипяща ярост.

— Как? — изкрещя най-сетне с внезапно отънял глас. — Ти ми изтръгна камшика? Дай го тук! Ушите ще ти съдера от бой!

С тези думи есаулът скочи към Номер десет. Казакът отстъпи рязко встрани и угости нападателя с такава яка плесница, че оня отлетя към парапета, събори го и се сгромоли заедно с него в залата. Изправяйки се веднага, есаулът посегна към противника, ала Номер десет го сграби, вдигна го и го запокити към стената.