— Сихди, не трябваше ли татко да е вече тук?

— Той сигурно е забелязал при кладенеца хора и иска да изчака, додето се махнат — опитах да успокоя разтревожения младеж.

— Това не би било много умно от негова страна, защото в този случай той трябва да се върне, за да ни предупреди.

— Не се грижи, а разчитай на него. Та нали преди малко го чу да казва, че е добър съгледвач.

Кара замълча. Когато отново бе изтекъл безрезултатно половин час, той призна:

— Сихди, започвам да се притеснявам. Дано Аллах закриля баща ми! Нека побързаме да му се притечем на помощ!

— Не бързо, а предпазливо ще яздим, като ти си точно зад мен.

— Защо зад теб?

— От предпазливост. Въздухът при кладенеца не е чист. Там има хора.

— Аллах, Аллах! И те са заловили татко?

— Това не знам, но го предполагам, както сега откровено искам да ти призная.

— Тогава трябва да побързаме, за да му помогнем!

— Напротив, ние трябва да се забавим. Ако баща ти е попаднал в ръцете на тези мъже, то те ще наблюдават местността, от която е дошъл. Не е трудно да си помислят, че не се е намирал сам в пустинята. Ако яздим бързо към кладенеца, те ще ни видят по-рано отколкото ние тях и ще се приготвят. Те са слезли от животните си, значи отдалеч са незабележими, докато ние на нашите камили представляваме отдалеч видими фигури. Ако се придържаш зад мен, ще изглеждаме само като един ездач, а с далекогледа се надявам да ги забележа по-напред отколкото те нас.

Яздехме по указания начин бавно напред. Местността беше равна досега, но ето че хоризонтът пред нас се издигна в няколко неправилни линии. Далекогледът ми показа, че там има няколко голи скалисти вериги, които се простираха напреко на нашата посока. Между тях или зад тях трябваше да се намира кладенецът и това ме наведе на убеждението, че Халеф е бил пленен, иначе сега трябваше да го видим. В своята обичайна прибързаност той е яздил към скалите, бил е съгледан оттам и после нападнат от засада.