С далекогледа виждах надалеч. Претърсих внимателно всяка линия на скалите, но напразно. Ако някой стоеше пред тях, със сигурност щях да го открия. Но ако лежеше зад тях, щеше да остане скрит за мен, докато се намерех при него, а тогава щеше да бъде твърде късно. Не биваше да приближавам веригата от възвишения толкова, че да бъдем видени оттам с просто око и поради това извих, подтиквайки камилата си към по-бърз ход.

— Машаллах! — извика Кара бен Халеф. — Искаш да отбегнеш кладенеца? Тогава татко ще остане без помощ.

— Ти само ела и ми се довери! — отвърнах аз. — Ако положението при Бир Нуфах е такова, каквото си го представям, то тамошните съгледвачи ще насочват вниманието си само на североизток, откъдето ни очакват. Ние ще яздим в дъга, докато достигнем източния край на веригата възвишения, и ще завием после под тяхна закрила отново към кладенеца. Хората няма да очакват, че ще дойдем оттам, и ето защо предполагам, че ще успеем да се промъкнем незабелязано. Какво ще се случи после, още не мога да кажа.

След четвърт час бяхме достигнали веригата от възвишения. Зад нея се простираше втора, паралелна на нея, така че между тях се образуваше долина, която, изглежда, описваше многобройни извивки. Ние я последвахме, като насочвахме така камилите си, че стъпалата им да се натъкват на камъни. Постепенно скалите ставаха по-високи и се приближаваха все повече, което ми беше приятно, защото така нашият кръгозор се смаляваше, наистина, но също и този на евентуалните съгледвачи. При всеки завой на вади

Най-сетне забелязахме по сигурни белези, че се намираме близо до кладенеца — видяхме встрани няколко изсъхнали храста, а по дъното на долината нямаше трева. Сега се налагаше да удесеторим предпазливостта си.

Отново достигнахме една извивка.