Докато досега на такива места бяхме оставали седнали върху камилите, този път аз накарах моята да спре и слязох. Като се притиснах плътно до скалната чупка и подадох само половината си лице, съгледах пред себе си едно значително разширение на долината, където бивакуваха около двеста добре въоръжени камилски ездачи, в които, за моя радостна изненада, разпознах шерарати. Странично от множеството седяха неколцина, които, изглежда, бяха командващите. Между тях седеше хаджията, като техен пленник.

Един от отделно седящите стана, вдигна лице към скалистата височина, извика едно име и после запита:

— Още нищо ли не виждаш?

Когато аз също погледнах нагоре, открих един бедуин, който беше залегнал зад един голям камък. Той отговори:

— Никакъв човек.

— Тогава трябва да сме се излъгали и пленникът да е бил сам. Слез долу, нямаме време да чакаме повече. Трябва да тръгваме, защото иначе няма да стигнем до довечера при Бир Надахфа.

— Какво става? Какво виждаш, сихди? — попита тихо моят млад придружител. — Чувам да се вика.

— Пропълзи до мен. Така ще видиш баща си — прошепнах аз.

Кара последва нареждането ми. Когато съгледа Халеф, аз го улових за ръката и му нашепнах предупредително:

— Тихо! Никаква прибързаност! Сега нищо не може да се направи. Трябва да изчакаме до довечера.

— Няма ли тогава да бъде твърде късно?

— Не. Със сила срещу толкова много хора нищо не може да се постигне. Само хитрост може да доведе до целта, а за това нощта е най-подходящото време.

— Но ако те погубят дотогава татко?

— Няма да го сторят. За съдбата на пленниците може да решава само джемма

— Какво може да са наумили? Преселничество не е защото те нямат жени, старци, деца и животни при себе си. Дали не е боен поход?

— Не. Забелязваш ли вляво там камилите, които са високо натоварени с въжета и палмови рогозки? Тези въжета и рогозки са предназначени за откарване на животни и опаковане на плячка. Значи се касае за грабителски поход.