— Срещу кого?

— Не знам, но се надявам довечера да го узная.

— От кого?

— От самите шерарати. Ние ще ги подслушаме.

— Сихди, сега разбирам, че баща ми е имал право, като казваше, че ако човек иначе нищо не преживява, необходимо е само да тръгне с теб и тогава определено може да очаква всички възможни приключения. Но, виж, ние трябва незабавно да се махаме! Те се канят да се качат на животните си. Ако тръгнат насам, ще ни открият.

— Те няма да тръгнат насам, а ще напуснат вади там вляво през страничния отвор, понеже искат да отидат до Бир Надахфа.

— Откъде знаеш?

— Предводителят го каза преди малко, когато извика долу съгледвача. Този кладенец се намира на юг оттук, а отворът сочи в тази посока.

— Бил ли си вече там?

— Не, но съм чел едно подробно описание за него и неговата околност. Хамдани, един древен арабски писател, е бил там и разказва за него. Това е било много отдавна, наистина, но в тази страна подобни терени се променят дори в течение на столетия толкова малко, че неговото описание сигурно и до ден днешен отговаря на действителността. Виж, че имах право! Те се изтеглят вляво там навътре. Баща ти е вързан за камилата си. Той поглежда зад себе си, защото подозира, че се таим тук и наблюдаваме шераратите. Аз ще му се покажа, когато мога да го сторя без риск, за да го успокоя.

Бедуините напуснаха вади в последователен ред, при което предводителите, с Халеф помежду си, бяха последни. Малко преди изчезването си зад скалите той отново обърна лице назад. Като видях, че неговите придружители не обърнаха внимание на това, аз изскочих три крачки напред и вдигнах ръце. Погледът му се спря на мен и аз бързо се отдръпнах пак назад. Сега хаджията знаеше, че положението му ми е известно и ще направя всичко възможно да го освободя.