— Донеси коняка, чаши и пепелник — каза го, без да вдига поглед от килима. Емилия забеляза, че кокалчетата на свитите му в юмруци длани, бяха побелели.

Тя стана и отиде в кухнята. Взема преполовената бутилка коняк, а от лавицата над чешмата — голям и доста тежък пепелник от мрамор. Тръгна да излиза, но се сети за чашите и се върна да ги вземе. Когато влезе в хола, Кирил стоеше до прозореца, с гръб към нея, с ръце пъхнати в джобовете. Леко се поклащаше напред-назад, като стъпваше на пръсти, а след това на пети. Тя сложи всичко на малката масичка, поставена между дивана и двата фотьойла, наля коняк в чашите и седна на мястото си, палейки цигара. През това време Кирил продължаваше да се клатушка, като махало на часовник. Наблюдаваше го, отначало с интерес, който започна да се превръща в раздразнение. Щеше да заговори, но в този момент той рязко се обърна и я загледа. Струваше й се, че погледът му минава през нея, а в него отново прозираше онова нещо — неразбираемо и … малко страшно. Да. Сутринта то само я озадачи, но сега започна да се страхува. Приличаше и на… Не! Господи! Трябва да каже нещо. Каквото и да е, но да говори.

— Кириле, зная, че имаш да ми казваш нещо важно. Защо протакаш? Седни и говори, а ако нещо все пак ти пречи и те спира, ще приема, че все едно не си започвал. Ще затворим страницата и аз ти обещавам, че няма да настоявам да ми казваш каквото и да е.

— Няма да затваряме страницата, защото брат ми я отвори — рече Кирил, като сядаше.

Отпиха от коняка без да се чукнат.

— Дойде време да научиш всичко — продължи той. — Само не ме прекъсвай.

Емилия си каза, че за нищо на света няма да го прекъсне, стига само да не вижда онова нещо в очите му, което междувременно си беше отишло.