Успокояваше се така, а междувременно вече бяха в хола и Кирил седна на дивана, като й показа фотьойла отсреща.

— Седни, Еми. Трябва да ти разкажа нещо.

Все още запазила мълчание, тя седна и зачака Кирил да продължи.

— Преди много години — започна той — имах брат. Беше с три години по-малък от мен. Мама умря при раждането му и за нас трябваше да се грижи баща ни, който обичаше да си попийва, особено след като мама ни напусна. Спомням си я, макар и много смътно, защото бях на три-четири години. Та, когато татко се напиеше, лягаше на кревата в тяхната стая и заспиваше непробудно, а аз оставах да се грижа за бебето, доколкото ми позволяваха силите.

Кирил спря да говори и сякаш се потопи изцяло в ония години. Емилия имаше чувството, че в този момент тя не съществува за него, нито вилата и останалия свят. Беше вперил поглед в една точка на килима, а на устните му играеше закачлива усмивка. Сигурно сега е при малкия си брат, за който тя не знаеше нищо. Къде ли е той сега? Кирил за пръв път и заговори за миналото си. Какво го накара да отвори вратата, зад която не я беше допускал до днес и какви ли съкровени неща криеше тя? Това имаше ли нещо общо с поведението му тази сутрин? Колко малко го познаваше всъщност. Бяха заедно от две години и Емилия си мислеше, че няма тайни помежду им, а сега този обрат… Много й се искаше да го върне в действителността, дори само за да задоволи чисто женското си любопитство, но не посмя да наруши тишината, която сякаш започна да усеща с тялото си. Наблюдаваше го, опитвайки се да проникне в мислите му, а междувременно той престана да се усмихва. По лицето му премина сянка и дланите му се свиха в юмруци. Явно, силни чувства бушуваха в неговата душа и Емилия се попита дали не трябва да се намеси и да прекъсне потока от — както тя смяташе — неприятни за него спомени, но това не се наложи. В следващия момент чу гласа му и той й се стори малко по-дрезгав от обикновено.