Кирил спря да говори, допи коняка, след това запали цигара и сякаш отново изключи околния свят от съзнанието си. Помълча известно време, пушейки, а после продължи:

— Защо ти разказвам всичко това?! Не зная. Може би, защото искам да ти кажа, колко много обичах брат си, а може би, за да приемеш това, което ще стане по-нататък, като нещо неизбежно. Така трябва да бъде!

— Какво искаш да кажеш? — попита Емилия, като не смееше да го погледне в очите. — Крайно време е да зная какво, по дяволите, става тук. Плашиш ме с твоите недомлъвки.

— Мълчи! Казах ти да не ме прекъсваш!

Искаше й се да каже още нещо, но замълча. Мъчеха я лоши предчувствия, макар да не разбираше какво ги поражда. Отново й мина през ума, че са сами, и отново побърза да се успокои. Той не би й направил нищо лошо. Това е нелепо. Но откъде е тогава тази натрапчива мисъл, че ще се случи нещо и то никак няма да й хареса. Очите му… тези очи…

— Един ден — прекъсна мислите й Кирил, — брат ми изчезна.

Той стана и започна да се разхожда напред-назад, а по лицето му отново премина сянка. Емилия също стана и отиде до прозореца, от който се виждаше малка, но добре подредена градина. Тя се грижеше с любов за цветята в нея. Обичаше ги, за разлика от Кирил, който дори не ги забелязваше.

Стресна я силната ръка на Кирил. Стискайки лакътя й, той я завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя едва не падна, но Кирил я държеше здраво.

— Моля те, Еми, не се разсейвай, а седни и слушай!

Поведе я към фотьойла и щом тя седна, Кирил продължи своя разказ, като възобнови разходката си из хола, с бавна крачка.

— Никой не разбра как е попаднал при онази мръсница. На делото тя каза, че го е видяла да тича подир някаква котка. Като се има предвид, че онзи квартал беше доста отдалечен от нашия — за никого не стана ясно, какво го е накарало да предприеме такова пътешествие. Той никога не беше се отдалечавал от нашата улица. Татко и чичо Марко тръгнаха да го търсят, щом открихме отсъствието му, а аз останах в къщи, защото не ми разрешиха да ида с тях.