Кирил бръкна в джоба на панталоните си и измъкна малък предмет, увит в бяла амбалажна хартия. Хвърли го на масичката пред Емилия и кръстоса ръце на гърдите си, очаквайки я да го вземе и отвори. Тя погледна пакетчето, след това Кирил. В погледа й се четеше въпрос, примесен с недоумение. Кирил направи жест с ръка, давайки й да разбере, че трябва да го отвори.

Емилия взе пакета и разви хартията. Показаха се два паспорта, по обложките на които имаше засъхнали петна кръв. Изведнъж хола пред нея се завъртя и Емилия затвори за момент очи. Беше разбрала какви са тези петна. „Божичко, какво е това?“

Усети как кръвта й се отдръпва от лицето, а под спуснатите й клепачи се завъртяха във луд вихър цветни кръгове. Наложи се, да отвори очи и погледът й падна първо на Кирил. Той седеше все така със скръстени на гърдите си ръце, а лицето му беше застинало в усмивка, но тя беше по-скоро ужасяваща, отколкото приятна. Отмести бързо поглед от лицето му. Не можеше да гледа очите.

— Какво е това? — не й достигна смелост да пита повече.

— Отвори!

Гласът на Кирил и прозвуча като пистолетен изстрел. Машинално разгърна първия паспорт. От него изпадна вестникарска изрезка и привлече вниманието й. Вдигна я и погледна. Това бяха снимките от „Неделен детектив“, на които се виждаха два трупа на млади жени. Бяха снимани, както ги е оставил убиеца — проснати по гръб, с прерязани гърла и лица, опръскани с кръв.

Но дори и в такова състояние, чертите им личаха ясно. Между разголените крака на жертвите, стърчаха бирени бутилки, забучени в слабините.

Тя добре ги познаваше. Беше ги гледала с ужас и изтръпваше при мисълта за този, който е извършил това, и свободно се разхожда по улиците.

Не й беше необходимо да поглежда снимките в паспортите и тези от вестника, за да разбере, че документите са на двете жертви.