Може би, тази история беше причината за нейния страх и съня. Тя си спомни двата случая, описани от някакъв журналист от местния печат, в два поредни броя. Първото убийство бе публикувал в телеграфен стил, спестявайки доста подробности, но когато стана второто, което изглеждаше идентично на първото — и по своята изключителна жестокост, и по начина на извършване — същия този журналист описа събитията с всичките им ужасяващи факти, и освен това взе интервю от високопоставено ченге. Емилия не го помнеше цялото, но си спомни неговия край, в който ченгето сервира логичната си хипотеза. Каза, че вече няма съмнение за характера на двете убийства. Те толкова си приличали, че не можело да става въпрос за друго, освен за убийства, извършени от опасен маниак, което усложнявало много тяхната работа, но те щели да се постараят…

И по радиото съобщиха за престъпленията, но нищо повече от онова, което тя прочете. Всъщност, имаше един нов момент, който автора на двете публикации беше пропуснал, може би неволно: и в двете жертви полицията не беше открила документи за самоличност. Но за Емилия — а и не само за нея — по-важно беше не липсата на документи, а това, че един опасен човек (а може би — няколко), държи цял град в паника. Улиците вечер опустяваха, а когато хората се прибираха от работа, се оглеждаха около себе си, търсейки съмнителни личности. Вече на сигурно място — зад заключените врати на жилищата си — коментираха чутото през деня и така, вместо търсеното успокоение, хората, като че ли сами наелектризираха и без друго напрегнатата обстановка. Цялата тази история, разказвана и преразказвана, добиваше все по ужасяващи краски. За това, разбира се, допринасяха и средствата за масова информация. В столичния „Неделен детектив“ дори публикуваха две цветни снимки, които бяха толкова страшни, че при спомена за тях Емилия потрепера.

Колко беше доволна, че Кирил спи в съседната стая и тя не е сама в тази вила, станала неин дом, откакто преди две години почина майка и.