— Еми, защо си тук? Да не сме сърдити? — попита я Кирил, когато се наситиха на първата целувка.

— Хайде целуни ме пак и после ще ти разкажа. Имаме доста време.

— Май трябва да наваксаме пропуснатото от снощи — каза Кирил и отново потърси устните й, като същевременно свали слиповете си и събра полите на тънката й нощница върху мекия, отпуснат корем.

Когато стенният часовник удари десет пъти, Емилия — току-що излязла от банята — приготвяше закуската, а Кирил се мотаеше по двора.

Топлите струи на душа я ободриха и снощните й страхове, на дневна светлина й се струваха пресилени и до голяма степен неоснователни. Беше нелепо, че се уплаши толкова много от снощния кошмар. А тя наистина се уплаши. За това свидетелстваше преполовената бутилка коняк. Видя я, когато отвори хладилника, за да вземе яйца. Беше изпила твърде голямо количество и това обясняваше тъпата болка в главата й. Разбира се, половин бутилка коняк едва ли можеше да мине за голямо количество пред някой редовен пияч, но не и за нея. Тя си позволяваше да изпие само по една чашка в добра компания, а такава напоследък липсваше.

Върна се при печката, където филиите с яйца и сирене бяха готови. Странно! Макар и в състоянието, в което се намираше снощи, не забрави за снощното си обещание.

Извади последните две филии от грила и сложи кафе. Когато всичко бъде готово, ще повика Кирил да закусят, а сега можеше да поседне и да изпуши една цигара. Всмуквайки жадно дима, си спомни, че Кирил я попита защо е спала в кухнята. Успя да отложи отговора на този въпрос, но само защото се любиха и после тя отиде в банята, а когато излезе, той беше на двора. Какво да му отговори, ако пак я попита? „Сънувах страшен сън и трябваше да се напия.“ Да му разкаже ли за всичките си страхове, които сега и на нея й изглеждаха малко смешни? Няма ли да й се присмее, както направи, когато четоха заедно „Неделен детектив“ и тя сподели, че би се страхувала да слиза сама до града? Тогава той каза: