Не се бой! Аз ще вървя на две крачки зад теб, с нож в пазвата и ще прережа врата на всеки, които се опита да направи същото с теб. После ще го предадем на полицията.

— Много си остроумен, няма що! — каза Емилия.

Беше убедена, че й се подиграва, но въпреки това успя да го убеди, той да поеме грижата за пазаруването. За него това не представляваше проблем.

Сега сигурно ще бъде същото. Кирил отново ще й се присмее, а тя пак ще се почувства като глупачка. По-добре да измисли нещо, което не би го накарало да остроумничи за нейна сметка.

В този момент чу външната врата да се отваря и стъпките му в коридора. Кирил влезе в кухнята, като си подсвиркваше. В ръката си държеше бутилка домашно вино.

— Ще закусваме ли вече? — попита той. — Нещо около пъпа ми подсказва, че малко сме закъснели.

— Защо носиш тая бутилка? Не е ли още рано за пиене?

Емилия зададе въпроса, без да го поглежда, наливайки кафето в чашите. Още не беше съчинила версия за ранното си напиване и той й прозвуча доста глупаво. Очакваше, че Кирил ще реагира по някакъв начин, но той сякаш не обърна внимание.

— Днес няма да ходя никъде и смятам, че ще си прекараме един чудесен ден заедно. И без това напоследък нямаме много време един за друг. Какво ще кажеш за идеята? — той отвори бутилката и наля равно количество от рубиненото питие и за двамата.

— Като каза, че нямаме време един за друг, не мислиш ли, че трябва да поразредиш вечерните си забавления. Твоите карти ми струват доста нерви напоследък.

Емилия нямаше намерение да нервничи, но не знаеше какво и става. Може би за всичко беше виновен конякът или кошмарният сън, или опасният престъпник. А може би всичко това, взето заедно.

— Значи, ето какво било — каза Кирил, като отпи от своята чаша и подаде другата на нея. — Решила си да ме накажеш за нощните ми отсъствия.

— Не е това, Кириле. Страх ме е да оставам сама нощем. Цялата тази шумотевица около онези убийства ми действа лошо.