— Наистина градът ни напоследък стана доста популярен — отвърна Кирил усмихнат.

Скандалът, който за малко не избухна, отстъпи място на закачливото настроение на съпруга й — макар, че не бяха женени официално, те се смятаха за съпрузи — което Емилия познаваше много добре, но въпреки това, реши да му разкаже съня си. Знаеше, че после ще й се смее, но по-добре всичко да завърши на смях, отколкото с някой скандал.

Докато той сладко поглъщаше хрупкавите филии, от които още се издигаше пара, поливайки ги обилно с вино, Емилия му разказа съня си, без да вдига очи от чашата с кафе, което изстиваше непокътнато. Пред очите й отново изплува страшната картина и тя почувства, че отново се изпотява, но беше сигурна, че този път не е от страх, а от очакването на неговата реакция. Знаеше, че ще започне да се смее с цяло гърло, а после няма да може да се скрие от закачките му. Когато свърши и го погледна, се изненада от това, което видя. Широко отворените му очи я гледаха без да мигнат, а на челото му бяха избили ситни капчици пот. Тя си помисли, че едва ли е толкова топло в кухнята. Сигурно е от виното. Но тези очи сякаш не бяха негови. Внезапно и мина една — както й се стори — нелепа мисъл, но тя бързо я пропъди.

— Кириле, добре ли си?

Той се сепна и Емилия забеляза, че чашата в ръката му леко потрепва.

— Много интересен сън — каза Кирил.

— Така ли мислиш?

Емилия видя, как възвръща обичайния си вид. Онова нещо в погледа му, което извикваше асоциации на бели престилки и решетки, вече го нямаше.

— Това вино загрява — каза той, като бършеше челото си с длан. — Трябва да изляза. Ще се върна за обяд.

Личеше си, че Кирил взема някакво важно решение, а тя беше твърде изненадана, за да разпитва за каквото и да е или да се опита да го спре. Проследи го, докато затвори вратата след себе си и след малко го чу да пали колата. „Какво му стана — помисли си. — Пи вино и какъвто е късметлия, ще попадне на някоя хайка.“