И след това аз не можех вече да го докосна отново. Оставих го там и не се върнах — нито да го нахраня, нито да го погледна или за каквото и да било. Може би готвачката се е грижила за него. Нямам никаква представа. Всичко, което знам, е, че плачът му не ме остави да заспя и аз размишлявах цяла нощ, обикалях от стая в стая и ето, че сега съм болна. — Тя почти бе привършила. — Бебето си лежи в кошарката и премисля различните начини да ме убие. Прости начини. Защото знае, че аз знам твърде много за него. Аз изобщо не го обичам — няма никаква защита между нас; и никога няма да има.

Тя замлъкна. Затвори се в себе си и най-накрая заспа. Дейвид Лейбър постоя за известно време надвесен над нея, неспособен да помръдне. Кръвта бе замръзнала в тялото му и нито клетка не помръдваше никъде.

На следващата сутрин имаше само едно нещо, което трябваше да се направи. И той го стори. Отиде до кабинета на доктор Джефърс, разказа му цялата история и се заслуша в търпеливите отговори на Джефърс.

— Не го приемай така навътре, синко. Напълно естествено е майките да мразят понякога своите деца. Имаме си термин за това — амбивалентност. Способността да ненавиждаш, докато обичаш. Влюбените често се мразят един друг. Децата се отвращават от майките си.

Дейвид го прекъсна:

— Аз никога не съм мразел майка си.

— Естествено, че няма да си го признаеш. Хората не обичат да си признават ненавистта, която изпитват към тези, които обичат.

— Значи Алис мрази бебето си, така ли излиза?

— По-добре да кажем, че има някаква мания или фикс-идея. Тя е отишла една стъпка по-далеч от обичайната, често срещана амбивалентност. Цезаровото сечение донесе детето в нашия свят и почти не изхвърли Алис от него. Тя обвинява бебето за това, че без малко не предизвика смъртта й, както и за пневмонията. Тя проектира своите проблеми върху най-близкия обект, който й е под ръка, използвайки го като източник на вина.