Илейн изстена…

Проклех се за слабостта. Ако моят враг ме изпитва, за да провери дали съм се размекнал, ще получи положителен отговор. Тя не ми беше чужда и беше казала, че ми има доверие. Трябваше да го направя. Започнах да произнасям заклинанието, което щеше да изчерпи по-голямата част от силата на енергийните ми източници за нейното излекуване.

Отне ми почти час. Сложих я да спи. Гледах как се образуват новите тъкани. Окъпах я и я облякох в спортна риза и панталони с навити крачоли от гардероба до спалнята, докъдето пламъците не бяха стигнали. Оставих я да поспи още малко, докато почистя, отворих прозорците и продължих да правя кафето.

Най-после застанах до стария стол, сега покрит с одеяло, в който я бях положил. Ако бях извършил нещо достойно и благородно, защо сега се чувствах глупаво? Може би защото ми беше нехарактерно. Поне се уверих, че не съм разяден, не съм окончателно погубен от добродетелта, тъй като изпитвах негодувание, че трябваше да изразходвам цялата тази мощ за нея.

Е, добре… Придай му сега приличен вид, след като го направи.

Как?

Хубав въпрос. Можех да изтрия спомените й за събитието и да вмъкна на тяхно място някаква друга история — изтичане на газ може би — за това, което се бе случило, заедно с внушението тя да я приеме. Мога да го сторя. Може би това ми е най-лесно.

Негодуванието ми изведнъж избледня и бе заменено с нещо друго, когато разбрах, че не искам да постъпя така. Това, което действително исках, бе да сложа край на самотата си. Тя ми имаше доверие. Чувствах, че и аз мога да й се доверя. Исках да имам с кого наистина да разговарям.

Когато тя отвори очи, сложих чаша кафе в ръцете й.

— Наздраве — казах аз.

Тя впери поглед в мен, а след това бавно завъртя глава и огледа все още видимите поражения в стаята. Ръцете й затрепериха. Но сама остави чашата на малката странична масичка, вместо да ми позволи да я взема. Огледа ръцете си от китките до раменете. Опипа лицето си.