— Добре си — казах аз.

— Как…?

— Това е историята — казах аз. — Научи я в движение.

— Какво беше онова нещо?

— То е част от нея.

— Добре. — Тя хвана чашата си по-здраво и отпи от нея. — Нека да я чуем.

— Ами аз съм магьосник — заговорих аз, — пряк потомък на древните магьосници от Атлантида.

Замълчах. Чаках въздишка или възражение. Не последва нищо.

— Научих тези работи от родителите си — продължих аз — преди много време. Основата на всичко е маната, вид енергия, която се открива в различни предмети и на различни места. Някога светът е бил пълен с нея. Тя е била основата на цялата култура. Но е била и като всички останали ресурси. Един ден е свършила. Тогава магията си е отишла. По-голямата част. Атлантида е потънала. Създанията на магията залиняват, измират. Променя се цялата структура на света, което го кара да изглежда много по-стар, отколкото е в действителност. Старите богове си отиват. Магьосниците, хората, които са управлявали маната, за да правят магии, направо са извън играта. Следват наистина мрачни епохи, преди да започне да се развива цивилизацията такава, каквато я познаваме от историческите книги.

— И тази мощна цивилизация не е оставила никакви сведения за себе си, така ли? — попита тя.

— С изчезването на магията настъпват преобразованията. Сведенията за нея са пренаписани и са превърнати във вкаменелости, напомнящи истински камъни — разпилени и изменени под влиянието на морето.

— Ако за момент приемем, че всичко това е така — тя отпи от кафето си, — щом силата е изчезнала, ако не е останало нищо, с което да се възстанови, как можеш да бъдеш магьосник?

— Ама тя не е изчезнала напълно — възразих аз. — Съхранили са се малки източници, появили са се някои нови и…

— … и вие се борите за тях ли? Тези от вас, които са останали?

— Не… не съвсем — казах аз. — Виждаш ли, не сме толкова много. Нарочно ограничаваме броя си, та никой да не остане гладен.