— Какво ще правим по-нататък?

— Ще те отведа на безопасно място и за известно време ще се махна — казах аз. Струваше ми се приемливо да добавя последните думи, макар че се съмнявах дали някога ще я видя отново.

— Как ли пък не! — обади се тя.

— А? Какво искаш да кажеш? Искаш да си в безопасност, нали?

— Ако твоят враг смята, че имам някакво значение за теб, аз съм уязвима, така поне ми се струва — отвърна тя.

— Може би…

Отговорът, разбира се, трябваше да я накара да изпадне в едноседмичен транс и да я пази долу в подземието със силни стражи и врата, която се отваря отвътре. Тъй като магическата ми сила не беше изразходвана изцяло, вдигнах ръка и потърсих погледа й.

Какво я предупреди, не съм сигурен. Но тя отмести очи и неочаквано се хвърли към библиотеката. Когато се обърна, държеше стара костена флейта, която отдавна лежеше там.

Не помръднах, само измърморих нещо. Тя държеше енергиен предмет, един от няколкото, които се намираха в стаята, и един от малкото, които не бяха източвани при последните ми занимания. Не успях да се сетя какво толкова може да направи с нея една немагъосница, но любопитството ми ме възпря.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Не знам точно — каза тя. — Но няма да ти позволя да ме отстраниш с някоя от твоите магии.

— Кой ти каза нещо подобно?

— Мога да позная.

— Как?

— Просто усещам.

— Добре, по дяволите, права си. Прекалено дълго сме били заедно. Можеш да ме разгадаваш. Добре, остави това и нищо няма да ти направя.

— Това обещание ли е, Дейв?

— Да. Така смятам.

— Предполагам, че можеш да се измъкнеш от него и да изтриеш паметта ми.

— Спазвам обещанията си.

— Хубаво. — И тя остави флейтата на мястото й в шкафа. — Сега какво ще правим?

— Все още бих искал да те оставя някъде в безопасност.