— Тогава вие пак ще изтощите цялата енергия и ще се върнете в изходната точка.

— Може би — продължих аз. — Ако нищо не сме научили, може и така да стане. Ще навлезем в нов златен век, ще станем зависими от нея, ще забравим другите си умения, ще я изтощим отново и ще се озовем в друга мрачна епоха. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако тези от нас, които живеят от нея, не са разбрали нищо. Ще трябва да се научим да преценяваме количеството на използваната енергия и да се вместваме в нещо като лимит. Ще трябва да запазим технологията на производството, където маната е използвана напоследък. Опитът ни с физическите ресурси от този век може да ни бъде от полза. Освен това има и надежда, че някои части на космоса може да са по-богати на космически прах или там да съществува някакъв друг фактор, който да увеличи натрупването. И тогава и ние ще чакаме разработването на космическата програма, за да достигнем други светове, богати на това, което ни трябва.

— Звучи така, сякаш всичко сте обмислили.

— Имахме много време за мислене.

— Но какво ще бъде отношението ви към нас, които не сме обучени в магията?

— Благосклонно. Всички имаме желанието да помагаме.

— За себе си ли говориш или от името на повечето от вас?

— Ами… По-голямата част от другите би трябвало да мислят по същия начин. Аз само искам да се помотая около музеите…

— Ти каза, че си бил откъснат от другите от известно време насам.

— Да, но…

Тя поклати глава и се обърна, за да погледне мъглата.

— Още една причина за тревога — отбеляза тя.

Не можах да получа разрешение за кацане, затова просто намерих равно място, приземих се и оставих самолета. По-късно можех да се оправя с проблемите, които биха възникнали по тази причина.

Разтоварих багажа ни. Вдигнахме го и тръгнахме към онази нащърбена, задимена част от хоризонта.