— Никога няма да стигнем пеша — заяви тя.

— Права си — отговорих. — Но и не мисля да го правим. Като му дойде времето, ще се появи нещо друго.

— Какво искаш да кажеш?

— Почакай и ще видиш.

Вървяхме няколко километра, без да срещнем никого. Пътят беше топъл и прашен, от време на време земята потреперваше. Скоро почувствах прилив на мана и се отправих към него.

— Хвани ме за ръката! — казах аз.

Изрекох думите, необходими да ни издигнат на няколко стъпки над каменистия терен. Тогава се плъзнахме напред, а силата около нас нарастваше с приближаването ни към целта. Работех с по-голямата част от нея, за да увелича скоростта на придвижването ни и да уплътня защитния екран, който ни предпазваше от горещината и от летящите отломки.

Небето потъмня от пепел и дим много преди да започнем да се изкачваме. Склонът беше полегат отначало, но постепенно се издигаше все по-стръмно нагоре. Разработвах различни частични магии, нападателни и защитни, като опаковах големи количества енергия и ги държах само на дума, само на жест от себе си.

— Посегни, посегни и пипни някого! — мърморех си, докато видимият свят идваше и си отиваше с преминаването на мътните облаци.

Налетяхме на зона, където щяхме да се задушим, ако не бяхме защитени. По това време шумовете вече се бяха засилили. Извън защитата ни трябва да беше станало доста горещо. Когато най-после стигнахме до ръба, край нас излитаха тъмни силуети, светкавици вилнееха сред облаците. Напред и надолу сред експлозиите непрекъснато вреше нажежена, кипяща маса.

— Добре! — извиках аз. — Ще заредя всичко, което съм донесъл със себе си, и ще влея още енергия в целия запас от магии! Настани се удобно!

— Да. — Тя облиза устни, вперила поглед надолу. — Така ще направя. Ами твоят враг?

— Досега не съм видял никого, а и наоколо има твърде много мана, за да успея да доловя вибрациите. Ще си отварям очите и ще се възползвам от ситуацията. Ти също гледай.