Нищо. Хвърлях се назад-напред, кръжах. Той/тя/то не се виждаше никъде.

— Тук съм! — виках аз. — Изправи се сега пред мен!

Но отговор нямаше — само стихията под мен, бушуваща в нови експлозии.

— Ела! — крещях. — Чакам те!

Тогава потърсих Илейн, но тя не беше там, където я бях оставил. Врагът ми я беше или унищожил, или отвлякъл.

Изругах гръмогласно и се завъртях в огромна вихрушка — излитаща кула от светлини. После се насочих нагоре, оставих земята и този горящ цирей далеч под себе си.

Колко време яздих бесен въздушни потоци, не мога да кажа. Знам, че няколко пъти обиколих света, преди да придобия отново поне подобие на разумно мислене, преди да се успокоя достатъчно, за да направя нещо като план.

Очевидно беше някой от нашите — бе се опитал да ме убие и ми беше отнел Илейн. Твърде дълго бях избягвал контакти със себеподобните си. Сега знаех, че трябва да ги издиря, колкото и рисковано да е, за да получа необходимите познания за самосъхранение и за отмъщение.

Започнах да се спускам, когато стигнах до Близкия изток. Арабия. Да. Нефтените полета, обитавани от богаташи. Скъпи замърсители, от които блика мощната мана на Земята. Дом на онзи, наречен Дервиш.

Възстанових формата си на Феникс, летях от поле към поле като пчела, като опитвах и използвах енергията да подсиля магията, която ме прикриваше. Търсех…

Търсих три дена, носех се над обрулен неприветлив пейзаж и посещавах поле след поле. Бяха като редица от отрупани шведски маси. Би било толкова лесно да се използва маната, за да се преобрази местността. Но в много отношения това би било, разбира се, самоиздаване.

Тогава, докато се хлъзгах ниско над блещукащите пясъци сред надигащата се от изток вечер, разбрах, че това е онзи, когото търсех. Никакъв физически белег нямаше в нефтеното поле, към което се приближих и после обиколих. Но той стоеше в обсега на възприятията ми като забит знак. Равнището на маната беше много по-ниско, отколкото във всички други полета, които бях сканирал. А щом е така, един от нас трябваше да действа на това място.