Разпръснах се на още по-недоловими образи. Търсех височина. Закръжих.

Да, имаше модел. Стана по-ясен, когато изследвах района. Нискоенергийната част образуваше груба окръжност около северозападния край на полето, центърът й беше близо до планинска верига.

Той може би работеше някъде из полето като правителствен чиновник. Ако е така, задълженията му ще са минимални и работата ще му служи само за прикритие. Винаги е бил доста мързелив.

Заспусках се спираловидно и се насочих към центъра на кръга като към десетката на мишена. Докато бързах натам, усетих точно в средата малка, разпадаща се тухловидна структура, която почти идеално се сливаше с околността. Ремонтна работилница или склад, помещение за охраната… Нямаше значение на какво приличаше. Знаех какво трябва да е.

Гмурнах се да се приземя преди него. Преобърнах магията си и отново придобих човешка форма. Отворих незаключената, очукана от времето врата и влязох.

Вътре нямаше нищо, като се изключат няколкото летви от изпочупени мебели и многото прах. Тихо изругах. Трябваше да е това.

Бавно обиколих стаята в търсене на някакви улики.

Отначало не беше нещо, което видях или поне усетих. Беше спомен — за смътен вариант на стара магия и за характера на Дервиш, — той ме накара да се обърна и да се измъкна навън.

Затворих вратата. Затърсих необходимите думи. Трудно беше да си спомня как точно ще тръгне тази магия. Най-после те долетяха и почувствах как си дойдоха на местата — отвор и шпилка, ключ и ключалка. Да, имаше отговор. Гъвкаво противодействие. Бях прав.

Щом свърших, разбрах, че нещата са различни. Посегнах към вратата, после се поколебах. Може би бях задействал някаква аларма. По-добре да имам две-три магии подръка, чакащи само отключващите думи. Измърморих ги донякъде и отворих вратата.