Мраморно стълбище, широко колкото самата постройка, водеше надолу, високо на всяка стена блестяха кремави скъпоценни камъни като стоватови крушки.

Тръгнах, заслизах по стълбите. Усетих аромат на жасмин, на шафран, на сандалово дърво. После чух звуци на струнни инструменти и на флейта в далечината. Подът пред очите ми беше облицован с плочки, които изобразяваха сложни фигури. Обвих се с магия за невидимост и продължих нататък.

Видях го в дълга зала с колони още преди да стъпя на последното стъпало.

Беше се изтегнал в дъното сред гнездо от възглавници и килими с ярки шарки. Пред него бе сервиран изискан обяд. До него димеше наргиле. Млада жена наблизо танцуваше кючек.

Спрях до вратата в подножието на стълбите и се огледах. Сводести коридори отляво и отдясно явно водеха към други помещения. Зад него имаше два широки прозореца, които гледаха към високи планински върхове под яркосиньо небе — или много добра илюзия, или изразходването на много мана за мощна свързваща пространствена магия. Разбира се, той разполагаше с достатъчно мана наоколо, за да си играе с нея както си иска. И все пак изглеждаше малко като прахосничество.

Изучавах мъжа. Беше почти непроменен — с остри черти, тъмна кожа, висок, здравеняк, склонен към затлъстяване.

Напредвах бавно, ключовете на дузина магии бяха готови за дума или жест.

Когато се приближих на трийсет стъпки от него, той се размърда неспокойно. След това се втренчи в мен. Сетивата му за силата очевидно все още бяха в добра форма.

Тогава изрекох две думи, едната от които изпрати в ръката ми не съвсем материално, но много мощно копие, а другата отметна покривалото, което ме правеше невидим.

— Феникс! — Той седна и впери очи в мен. — Мислех, че си умрял!

Усмихнах се.

— Кога ти мина през ума тази мисъл? — попитах.

— Боя се, че не разбирам…

— Някой от нас току-що се опита да ме убие в Мексико.