Той поклати глава.

— От доста време не съм ходил в онази част на света.

— Докажи го — предложих аз.

— Не мога — отговори той. — Знаеш, че хората ми тук ще кажат каквото им наредя, така че това няма да помогне. Не съм го направил аз, но не мога да измисля начин да го докажа. Тук е трудността при опит да се докаже отрицание. Все пак защо подозираш точно мен?

Въздъхнах.

— Там е работата. Не подозирам точно теб — по-скоро трябва да подозирам всеки. Избрах те случайно. Ще продължа нататък по списъка.

— Така поне статистиката е на моя страна.

— Предполагам, че си прав, дявол да го вземе.

Той стана и вдигна ръце.

— Никога не сме били особено близки — каза той. — Но пък и никога не сме били врагове. Нямам абсолютно никакви причини да ти желая злото.

Зърна копието в ръката ми. Вдигна дясната си ръка, в която още държеше бутилка.

— Значи възнамеряваш да се разправиш с всички нас, за да се застраховаш?

— Не, надявах се, че ще ме нападнеш и така ще докажеш вината си. Това би ме улеснило.

Захвърлих копието в знак на доверие.

— Вярвам ти — казах му аз.

Той седна и остави бутилката на една от възглавниците.

— Ако ме беше убил, тази бутилка щеше да падне и да се счупи — изрече той. — Или може би щях да те победя при нападението и да измъкна тапата. Вътре има атакуващ джин.

— Хубав номер.

— Ела да обядваме заедно — предложи той. — Искам да чуя историята ти. Някой, който може да те нападне без причина, един ден може да тръгне и срещу мене.

— Дадено — съгласих се аз.

Танцьорката беше отпратена. Обядът привърши. Посръбвахме кафе. Бях говорил без прекъсване почти час. Бях уморен, но и за това си имах магия.

— Повече от странно — бавно изрече той. — И нямаш никакъв спомен по времето, когато е започнало всичко това, да си засегнал, обидил или измамил някого от останалите?