— Едва ли някога съм я използвал.

— Защо не? Звучи чудесно.

— Малко е встрани от пътя.

— Защо тогава си я купил?

— Наследих я — обясних аз.

Спрях на около стотина крачки от колата и пъхнах ръка в джоба си.

— Гледай — казах й аз.

Двигателят се запали, колата започна да вибрира.

— Как…? — започна тя.

— Малка микровълнова джаджа. Мога да запаля, преди да вляза в нея.

— От бомба ли те е страх?

Поклатих глава.

— Трябва да загрее. Нали знаеш, обичам заврънкулките.

Разбира се, че исках да проверя дали няма бомба. Това беше естествена реакция на човек в моето положение. За щастие я бях убедил в привързаността си към приспособленията веднага след запознанството ни, за да се справям с непредвидени случаи като тоя. Освен това, естествено, в джоба ми нямаше никаква микровълнова джаджа — само малко материал.

Продължихме. Отключих вратите и седнахме в колата.

Гледах внимателно, докато карах. Като че ли никой и нищо не ни преследваше. Но все пак: «Таг. Ти си… то.» Гамбит. Какво се очакваше от мене? Да зарежа всичко и да избягам? Да се опитам да нападна? Ако да, какво? Кого?

Трябваше ли да зарежа всичко и да избягам?

В дълбините на съзнанието си виждах, че вариантът «зарязвай и бягай» вече е започнал да се оформя.

Колко, колко дълго бе продължавало това? Години. Бягство. Нова идентичност. Дълъг период на почти нормално съществуване. Нападение… Пак бягай. Установявай се отново.

Ако само имах представа кой от тях се беше появил, бих могъл да нападна. Но тъй като не знаех, трябваше да избягвам компанията на всичките си хора — единствените, които биха могли да дадат ключа на загадката.

— Май са те налегнали невесели мисли, Дейв. Не може да е от химическото чистене, нали?

Усмихнах й се.

— Работа — отвърнах. — Всички неща, от които исках да избягам. Добре че ми напомни.