Включих радиото и намерих музика. Щом се измъкнахме от уличното движение, започнах да се отпускам. Когато стигнахме до крайбрежното шосе и движението съвсем се разреди, стана очевидно, че никой не ни следи. Известно време се изкачвахме, после започнахме да се спускаме. Дланите ми изтръпнаха, забелязах валмото мъгла в дъното на следващата падина. Ободрен попивах аромата й. Тогава заговорих за Африка в светски аспект. На това място се отклонихме от главния път. За известно време забравих проблема си. Това трая може би двайсетина минути, докато започнаха новините по радиото. Дотогава бях демонстрирал доброжелателство, чар, топлота и нежни чувства. Виждах, че Илейн започва да се наслаждава. Имаше и обратна връзка — аз се чувствах дори по-добре от нея. Тогава…

— … нови изригвания, които започнаха тази сутрин — разнесе се гласът на говорителя. — Внезапната активност на част от Ел Чинконал ускори незабавната евакуация на населението от околните райони…

Протегнах ръка, засилих звука и прекратих разказа си за пешеходната обиколка на Алпите.

— Какво?… — възкликна тя.

Вдигнах пръст към устните си.

— Вулканът — казах аз.

— Какво той?

— Омагьосват ме — отговорих аз. — О!

Щом си заприпомнях всички факти около изригването, започнах да усещам положението си. Полученото днес предупреждение е било само въпрос на време…

— Тази сутрин по канала имаше хубави кадри от него — обади се тя след края на новините.

— Не съм гледал. Не съм го виждал действащ, докато бях там.

— Нима посещаваш вулкани?

— Когато са активни, да.

— Значи имаш такова чудновато хоби и никога не си го споменавал — отбеляза тя. — Колко действащи вулкана си посетил?

— Повечето. — Вече не я слушах, тъй като очертанията на предизвикателството ставаха видими — за първи път беше поставено на такава основа. В същия миг разбрах, че този път няма да избягам.