И тогава попита:

— Как го правиш, Дейв?

— Кое?

— Хипнотизираш ме.

— Природна дарба, предполагам — засмях се аз.

— Нямам това предвид.

— Тогава какво? — Вече не се смеех.

— Дори не забелязваш, че вече не пуша.

— Ей, ама наистина! Моите поздравления. Откога?

— От две — три седмици — отговори тя. — Бях при хипнотизатор.

— Наистина ли?

— Аха. Бях толкова податлив обект, че той не можа да повярва, че ми е за първи път. Порови се малко наоколо и ти направи пълно описание, като ми каза да забравя нещо.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Знаеш ли какво си спомням сега, а преди не го помнех?

— Казвай.

— Как едва не катастрофирахме преди около месец, късно през нощта. Другата кола дори не намали преди стопа. Ти се издигна над нея. После си спомням, че бяхме паркирали встрани от пътя и ти ми казваше да забравя. И забравих.

Изсумтях.

— Всеки хипнотизатор с по-голям опит ще ти каже, че състоянието на транс не изключва фантазирането и една халюцинация под хипноза изглежда също като истинска, когато се предизвика втори път. Така или иначе…

— Спомням си дрънченето, когато антената на колата удари задната ти дясна броня и се счупи.

— Има и много живи фантазии.

— Огледах колата, Дейв. Следата е върху бронята. Изглежда точно така, сякаш някой я е ударил силно с антена.

По дяволите! Исках да я изчукат. Защо не го направих?

— Това стана на един паркинг — казах аз.

— Хайде, Дейв.

Питах се дали да я завладея сега и да я накарам да забрави, че си е спомнила. Може би това би било най-лесното.