— Не ме е грижа — каза тя тогава. — Виж какво, наистина не ме е грижа. Понякога стават странни неща. Ако си свързан с някое от тях, всичко е наред. Смущава ме само това, че ми нямаш доверие…

Доверие? То те превръща в мишена. Като Протей, когато Амазонка и Свещеника са го довършвали. Не че не си го е заслужавал…

— … а аз съм ти вярвала дълго време.

Издърпах ръката си. Отпих от кафето. Не тук. Ще й позавъртя главата по-късно. И ще й имплантирам нещо, което в бъдеще ще я накара да стои далеч от хипнотизаторите.

— Добре — съгласих се. — Допускам, че си права. Но това е дълга история. Ще ти я разкажа, като се върнем във вилата.

Ръката й намери моята, аз я погледнах в очите.

— Благодаря — каза тя.

Връщахме се под безлунно небе, осеяно със звезди. Пътят не беше павиран, спускаше се, издигаше се, виеше се между гъсти храсти. Бръмчене на насекоми долиташе през отворените ни прозорци заедно със соления мирис на морето. За миг, само за миг ми се стори, че усещам странно потръпване, но можеше и да е от нощта и шампанското. Не се повтори.

По-късно паркирахме пред вилата и излязохме от колата. Мълчаливо дезактивирах невидимия си пазач. Приближихме, отключих вратата, включих осветлението.

— Никога ли не си имал неприятности тук? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— Хора, които да нахлуват с взлом, да обръщат всичко наопаки, да те ограбват?

— Не — отговорих аз.

— Защо?

— Късмет, струва ми се.

— Наистина ли?

— Ами… тя е защитена по много специален начин. Това също е част от историята. Почакай, докато сложа кафе.

Отидох в кухнята, изплакнах кафеварката, смесих съставките и я сложих на огъня. Отидох да отворя прозореца, за да глътна малко въздух.

Изведнъж сянката ми върху стената стана по-интензивна.