— И ако можехме някак да видим целия си живот, щяхме по-добре да си изберем? Там, накрая, като погледнем назад — продължи той, — ще си кажем: дявол да го вземе, това е годината и мястото, не другата година и другото място, а тъкмо тази година и тъкмо на това място. Така ли ще си кажем?

— Щом трябва или да избираме, или да ни принудят накрая, то по-добре така — отвърнах.

— Добра идея — каза ловецът. — Но на колцина от нас ще им стигне мозъкът? На повечето не ни достигат мозъчните клетки, за да напуснем гуляя, преди да е свършило пиенето. И висим до края.

— Да, висим — потвърдих аз, — за срам и позор.

Поръчахме си пак бира.

Ловецът изпи чашата до половина и забърса уста.

— И какво можеш да направиш с неподходящите гробове? — попита той.

— Да се държиш тъй, все едно че не съществуват — казах аз. — И може би тогава ще изчезнат като лош сън.

Ловецът се засмя кратко, сякаш изхлипа.

— Боже, колко си смахнат. Но обичам да слушам смахнати. Давай, разкажи още нещо.

— Това е всичко — казах аз.

— Ти да не си Възкресението и Животът — запита ловецът.

— Не.

— Или смяташ да кажеш: Лазаре, вдигни се?

— Не.

— Какво тогава?

— Просто ми се иска, макар и твърде късно — отговорих аз, — да се избират подходящи места, подходящо време, подходящи гробове.

— Пий си бирата — каза ловецът. — Ти имаш нужда. И кой дявол те прати?

— Аз самият — отвърнах. — Самият аз. И някои приятели. Десетина души събрахме пари и определихме един от нас. Купихме оня камион вън, на улицата, и с него прекосих страната. По пътя ходих доста на лов и за риба, за да се настроя подходящо. Миналата година бях ходил в Куба. Предишното лято в Испания. А още по-предишното — в Африка. Та се беше насъбрало доста нещо, над което да размишляваш. Затова избраха мен.

— За какво, дявол да го вземе, какво ще направиш? — настойчиво, едва ли не разгневено запита ловецът, разтърсвайки глава. — Нищо не можещ да направиш. Всичко е свършено.