— Повечето — да — отвърнах. — Ела.

Тръгнах към вратата. Ловецът си седеше. Загледа се в лицето ми, което гореше от огъня на тези мои приказки, и накрая изръмжа, стана, настигна ме и излязохме заедно.

Посочих към бордюра. Двамата погледнахме камиона, паркиран там.

— Виждал съм такива — рече той. — Един такъв камион, на кино. Не ловяха ли носорози с такива камиони? И лъвове, и разни такива? Или поне с такива пътуват из Африка.

— Правилно си спомняш.

— Но тук няма кьорав лъв — рече той. — Ни носорог, ни газела, ни дявол.

— Няма ли? — попитах.

Той не отвърна.

Стигнах до открития камион и го докоснах.

— Знаеш ли какво е това?

— Оттук нататък си мълча — каза ловецът. — Какво е това?

Потупах бронята един дълъг миг.

— Машина на времето — отвърнах.

Очите му се разшириха, после се свиха, той отпи от бирата, която носеше в едрата си длан. Кимна ми да продължа.

— Машина на времето — повторих.

— Чух вече — каза той.

Обиколи камиона за сафари, после застана насред улицата да го огледа. Мен не ме и поглеждаше. После направи още един пълен кръг около камиона, застана на бордюра и се загледа в капака на резервоара.

— Колко мили вдигаш? — попита той.

— Не знам още.

— Ти нищо не знаеш — рече той.

— Това е първото пътуване — отвърнах аз. — Няма да знам, докато не свърши.

— И с какво го зареждаш това нещо? — попита той.

Аз мълчах.

— И с що за идиотщина го пълниш? — настоя той.

Можех да отговоря: Трябва да четеш до късно нощем, да четеш много нощи почти до сутринта години наред, да четеш нагоре из планините, чак до снеговете, или да четеш следобед в Памплона, или пък да четеш в лодка по течението или извън него — нейде край бреговете на Флорида. А можех да отговоря: Всички ние имаме пръст в тази Машина, всички ние мислехме за нея и я купихме, изпипахме я, като вложихме в нея обичта си и паметта за това какво ни бяха дали неговите слова преди двайсет — двайсет и пет — трийсет години.